Едно време, когато телефоните не бяха така достъпни, имаше телеграф. Там всяка дума се таксуваше. Освен това, трябваше да идеш до пощата за да пратиш телеграма. И да идеш до пощата за да получиш телеграма, или най-малкото да чакаш поне часове, докато пощаджията ти я достави. И тогава хората обмисляха какво да напишат, така че от един път да се разбере и да не се налага да ходят два-три пъти до пощата, и обмисляха как да го напишат най-кратко, за да излезе най-евтино. Мисълта се прецеждаше три пъти. И телеграмите обикновено съдържаха само съществена информация. Примитивното ниво на телекомуникациите дисциплинираше мисълта и обуздаваше естестената човешка склонност към плъзгане по пътя на най-малкото съпротивление, който в конкретния контекст е пътят на празнословието.

А после станаха достъпни телефоните. Достъпни и евтини. Един вътрешноградски разговор – две стотинки, независимо от продължителността. И това отвори вратата за празното дрънкане без мярка. Но все пак неудобно, телефоните бяха само стационарни. Не можеш да дрънкаш по всяко време, а само докато си в къщи или на работа. Но в къщи имаш да шеташ или да гледаш "Робинята Изаура", а в работата или не е удобно да говориш, или пък трябва да работиш. И тогава празното дрънкане се практикуваше главно от чиновнички по разни синекурни длъжности. Влизаш в канцеларията и слушаш: "Ами Цьецко какво прави? Аууу, колко много й пораснал, аз от беби го знам, много беше сладък, с онези буклички… Гледай ти, гледай ти…Ама кога успя… Ами Ленчето…?" И чиновничката не те и забелязва, като част от обзавеждането стоиш и чакаш.

Но голямото всенародно дрънкане дойде във времената на мобилните телефони и по-точно, когато те престанаха да бъдат само за мутри и курви. И най-вече, когато дойде онзи ужас, наречен "нула стотинки на минута". Хем нищо не ти струва да говориш, хем можеш да го правиш на всяко място. Струва ти, разбира се, време, но при безделника онази идиотска приказка "времето е пари" е в смислъл, че за да се отърве от времето си, което го измъчва със скука, той трябва плаща пари за забавления. А ето ти, с "безплатните минути" имаш безплатно забавление, макар и не първокласно. А в тази работа има и нещо друго. Безплатните минути са безплатни в определен смисъл, но все пак си платил за тях месечната такса. Абе като са ти взели пари, как няма да искаш да вземеш всичко, което ти се полага за тези пари бе! Пари са това! Не са картофи, добро име или здраве примерно. Пари са! Човек си готов убиеш за тях. Да имаш време и сили, 24 часа в денонощието ще говориш. Не ами 48 часа, ама няма толкова часове в едно денонощие. И даже се стига дотам, двама души да се разправят. "Затвори, аз ще те набера, че имам безплатни минути." "Не, аз имам повече безплатни минути от тебе!"

Но човешкият мозък има ограничени възможности. Смислената информация, която той може да произведе или преработи за един ден, може да бъде изкомуникирана за половин час максимум. А при някои индивиди и за десет секунди. И оттам нататък започват празните приказки.

Но това не е всичко. Хората, навикнали да приказват празни приказки по телефоните си, пренасят този навик и извън телекомуникационнната среда. Този Божий дар, речта, даден само на хората от всички земни твари, е задушен плевелите на празните приказки, почти погубен.

И така, маркетиновите хватки на телекомуникационните оператори нанесоха смъртоносен удар върху смисъла в човешкото говорене. Даскалите по литература (не всички, в интерес на истината!) започнаха борбата, но възможностите им бяха ограничени. Съвременните технологии, прегърнати с пазарната икономика, дадоха мощното оръжие за довеждане до победен край на тяхното дело.

*В теорията на информацията, бит е мерна единица за количество информация в най-основния, същински смисъл на тази дума.