Отдавна се каня да надникна към Черепиш отвисоко. Така и не стигна времето да се допитам до компетентни планинари и затова реших да експериментирам. Моментът беше подходящ за екперименти - бях сам и можех да се лутам на воля, ограничаван единствено от собствените си сили и без да изпитвам угризения задето съм вкарал други хора в изпитания.
Сутринта рано се изтърсих на Зверино. Небето беше начумерено, а по посока Черепиш се бяха спуснали зловещи мъгли в Пролома.  Мина ми през ума направо да хвана първия влак обратно към София, но не се поддадох на пораженството. 
Тръгвайки към неизвестното, попаднах на една отломка от социализъма, която леко ме развесели. А всъщност лошо нещо ли бяха подобни надписи? По-скоро проблемът е, че често това бяха думи, разминаващи се с реалността.

Ето и един призрачен мост...

и омагьосаната река:

Ето един сборен пункт за срещи на вещици и духове.

Но все пак не всичко е в зловеща тоналност:

А ето тук земята свършва и започва Нищото:

На това място някога е имало живот.

Лека-полека се изкачвам над мъглата.



Една от любимите ми къщички в далечината. Знам, знам, расъл съм в саксия, не знам какво е да живееш в такава къща.


А това е дупка в земята, колкото човек да падне вътре. Оттук право на Долната земя се отива.


Един интересно обработен камък:


И един симпатичен инсект, сериозно зает с някакви свои важни  дела:


Поглед към Лютиброд.

А това е шосето от Лютиброд към Черепиш.





Ето един запазил се кръст и долу - манастира.


Ето и рушащите се за жалост сгради, които навремето са служили за свещеническо училище, а и за семинария, когато пионоерите имаха дворец. Общо взето доста потискаща гледка.

По-надолу не посмях да сляза - стана много стръмно, обладан бях от шубе и усетих характерно размекване във всичките си мускули. Докато все още функционираха като мускули издрапах нагоре.  



Следа от стъпка на свръхтежък човек.

А не след дълго излязох на шосето от Околчица към Челопек. Мислех да завия към Околчица, обаче гласът на разума рече да тръгна надолу. След малко заваля, но вече бях близо до беседката на Погледец. Дъжът не продължи много и се показа слънцето. Ето и малко снимки от окъпаната природа.






А това е една къща в Челопек, която е под мое наблюдение. Незапознатият може би мисли, че  би рухнала дори само ако тропнеш с крак близо до нея. Но се лъже. Аз я познавам такава от година. А това до оградата са нарциси.


Намираме се на улица Г. Димитров (или Д. Благоев, не помня точно). Другарят Тошев сякаш плаче.

Продължавам надолу към Лютиброд.



В заключение бих казал, че Черепиш ми харесва повече, когато го гледам от долу. За мен най-добрият подход е да се слезе не на гара Черепиш, а на Лютиброд и да се измине пеша по шосето пътят до Черепиш.