Въпрос за "Минута е много": Къде има най-голяма концентрация на населени места, имащи имена, започващи със "З"? Отговор: В Понор планина. Там са Заселе, Зимевица, Заноге и Загъжене (днес преименувано) и могат да бъдат обходени пеша в рамките на един ден. А не много далеч от тях е и Заножене, днес - квартал на Вършец.

А сега тръгваме. Реших този път просто да се порадвам на пролетта, без да си давам много зор, предъвквайки един стар маршрут.
В началото му е Вазовата екопътека, която препоръчвам на тези, които биха проявили интерес да изоставят за  някое време Витоша и другата туристическа класика и да пробват нещо по-различно. За незапознатите ще кажем че голямата забележителност на Вазовата екопътека е водопадът Скакля (да не се бърка с врачанската Скакля, която си струва също да бъде посетена). Оптимално време за посещение - месец април - пролетта тогава е напреднала, раззеленило се е, а същевременно водопадът е пълноводен. През останалата част от годината едва църцори.

И така, ето я гарата на Бов, една хубава старовремска гаричка. Приятно изненадва и това, че когато някога са сменили стария часовник с електрически, не са проявили варварщина, а са запазили оригиналното оформление.  А зад гарата се вижда как по склона са накацали къщичките на селото.

 

Както се полага на пролетта, от къде ли не се стичат весели поточета.



В едно хубаво дворче:





Една дупка в скалата бълва вода. Вероятно учените хора биха казали, че това е карстов извор.



Тук съм се провалил във фокусирането, но е приятно за окото.




А това е водопадът Скакля. Давам само една снимка, защото той е добре отразен по блогове и сайтове. Тук за мащаб трябва да се погледнат къщичките горе.



Пролет:






Вече сме в Заселе.

Къщичка, построена по типов западно-старопланински проект:



И още една симпатична къщурка. И аз бих си боядисал дограмата в този цвят!



По шосето към Зимевица:



Реших да спестя преминаването през Зимевица и свихме по трудно проследим път. После събудихме една пътека, която може би доста време не е била обезпокоявана. Не си струваше, но поне имаше хубави цветчета покрай нея.
 




Последва запретване на крачоли и ободряващо преджапване на Зимевишката река. И пак съмнителна пътека, която ни отведе  до една от махалите на Зимевица. 
От нея излязохме на шосето към Заноге.





След маймуните и пуделите, най-много обичам магаретата.



Напред, от дясната страна на шосето има един много заоблен връх. Според картата ми се казва Поповица. Завихме надясно по утъпкан път, който отива на изток, минавайки малко под върха. 

Поглед назад.

 

Постепенно се откри изглед към долината на левия приток на Зимевишка река.  Тук някъде, пред нас, леко наляво, се появи оброчен кръст.



По-нататък пътят завива наляво. Левият приток на Зимевишката река се пада някъде надолу от дясната ни страна. След около километър се излиза отново на асфалта. Но на около 200 метра преди това , отляво над пътя се намира втори оброчен кръст - по-голям и по-интересен от първия.



Повече за оброчните кръстове можете да научите от  http://planinitenabulgaria.blog.bg/ .

Вече сме в Заноге. Селото беше някак тъжно, унило. Чудя се дали имаше и 10 човека в него.
Каква ли е била тази сграда? Кметство? Училище? Сигурно в нея е кипял живот някога.








Символи и състояние на държавността

Преди две години:





Сега:


Вероятно табелата е оползотворена по подобаващ начин. 


Излязохме от Заноге, продължавайки по шосето. След около два километра асфалтът свърши и насреща ни се появиха няколко къщи. Завихме надясно по утъпкан път.  Той леко слиза надолу и постепенно завива наляво. Тогава се откриват обширни гледки към планината от другата страна на Искъра и към Гара Лакатник, Лакатнишките скали, село Миланово. Атмосферните условия обаче не позволиха да се направят прилични снимки, поради което се въздържах от качването им. 

Малко по- нататък от лявата страна на пътя се появиха изоставени къщи. Имаше и отклонение наляво. Разбира се, аз като любител на този тип къщи, веднага завих. След няколко метра обаче се чу рикаенето на страшен звяр, не знам какъв беше, но силната ми интуиция ми подсказа, че не  дружелюбно настроен. Запазвайки вид на човек, запазил самообладание, се помолих наум и се върнах обратно на пътя.   

А след някое и друго време, наляво пак се появи отклонение към едно сравнително открито място, обещаващо приятни гледки. И то взе че си удържа обещанието.




А имаше там и една къщурка. Сякаш животът не я беше напуснал отдавна, а може би дори беше останал малко животец.
До някое време сигурно някоя баба се е грижила за градинката, а после цветята са продължили сами да си растат, колкото могат без грижа.


А тук са гледали животни. Не бях виждал такива постройки. Вероятно полувкопаването в земята осигурява по-висока температура през зимата, а и икономия на материал.






Продължихме надолу. Ето, някой тук си обработва земица, а дръвчетата отзад сигурно дават някакви плодове.
 


Достигаме до още няколко тъжни къщи. Дори на картата ми тук е означена махала, наречена Липа.




Електрификационен пейзаж:











Е, почти стигнахме Лакатник.